Средновековните убийци на дракони: Първите климатични активисти

Една забравена „зелена“ история

В сърцето на Ватикана наскоро отвори врати модерна екоферма – проект, който изглежда като прогресивен отговор на съвременната климатична криза. Но за историка д-р Кристина Илко от университета в Кеймбридж, това не е иновация, а завръщане към корените. В новото си изследване „The Sons of St Augustine“ (Синовете на Св. Августин), тя разкрива, че папа Лъв XIV – първият папа августинец в историята – всъщност възражда една изгубена средновековна традиция.

Противно на мита, че средновековната власт е била концентрирана само в катедралите на големите градове, д-р Илко доказва, че оцеляването на църквата и обществото е зависело от полетата, горите и блатата. Възможно ли е средновековните монаси да са били по-тясно свързани с екологичния баланс на планетата, отколкото съвременният човек може да си представи?

Драконите като екологична заплаха (Повече от мит)

За съвременния читател драконът е фентъзи създание. За средновековния човек обаче, той е бил метафора за съвсем реални екологични бедствия. В своята работа д-р Илко извежда на преден план фигурата на Гулиелмо от Мала Вале – отшелник от XII век, който не е убивал чудовища с меч и броня, а с обикновена дървена тояга, завършваща като вила.

От гледна точка на „научната комуникация“ на онова време, дъхът на дракона е бил средновековното обяснение за миазмите (отровните изпарения) и патогените, разнасяни от застоялите води на блатата. Когато Гулиелмо се заселва в Мала Вале (Лошата долина) в Тоскана, той не просто извършва екзорсизъм. Той прочиства околната среда. Убиването на „дракона“ е било акт на публична услуга – трансформиране на токсичната, „тъмна и страшна“ пустош в здрава и плодородна земя.

„Гулиелмо беше едновременно убиец на дракони с вила в ръка и божествен градинар. Командването на времето, осигуряването на добра реколта и възстановяването на здравето на добитъка трябва да са изглеждали като най-желаните божествени намеси в средновековната провинция. Те са били въпрос на живот и смърт.“ — д-р Кристина Илко

„Зелените чудеса“: Прагматизмът на Августинците

Докато други ордени са се фокусирали върху мистични феномени като стигматизацията, Августинците са заложили на прагматизма. Д-р Илко анализира малко известен ръкопис от 1320-те години, съхраняван в Biblioteca Medicea Laurenziana, който документира чудеса, насочени към постигането на максимална плодородност (peak fertility).

Тези „зелени чудеса“ включват:

• Оживелият черешов клон: Изгоряла вейка, която внезапно разцъфва и дава плод.
• Излекуваният вол: Свети Йоан от Флоренция спасява вол със счупен крак – незаменим ресурс за средновековното земеделие.
• Умноженото зеле и дисциплинираната ябълка: Якопо от Розия извършва чудеса, които изхранват цели общности, включително принуждаването на „своенравно“ ябълково дърво да дава реколта всяка година без изключение.

За селските общности тези актове са били по-ценни от всяко богословско трактуване, защото са гарантирали физическото оцеляване.

Оцеляване чрез природата: Политическата стратегия на ордена

В критичния период между 1274 и 1298 г. Августинците са пред лицето на заличаване. Като нов орден, те нямат единен харизматичен основател, което ги прави уязвими за критиките на Ватикана относно тяхната легитимност. В тази политическа битка природата се превръща в техен „основател-заместител“.

Чрез установяването на манастири в непристъпни гори и планини, те демонстрират своите „древни корени“ и духовна власт над дивото. Този достъп до природни ресурси – дървесина, дивеч и обработваема земя – им дава икономическа независимост и легитимност, която градовете не биха могли да предложат. Природата е била едновременно тяхна духовна и физическа опора.

Градската периферия и борбата с демоните

При навлизането си в градовете Августинците избират места, които другите отхвърлят. Емблематичен е случаят с манастира Санта Мария дел Пополо в Рим. Мястото е било прокълнато – там е растяло огромно орехово дърво, за което се вярвало, че е обитавано от демони и маркира гроба на император Нерон.

Францисканците отхвърлят локацията, заявявайки, че е твърде трудно „да се поддържа тялото“ там. Августинците обаче приемат предизвикателството. Още през 1099 г. папа Пасхалий II заповядва отсичането на дървото, но именно Августинците по-късно трансформират този демоничен терен в подредена и плодородна градина. Те опитомяват хаоса на градската периферия, превръщайки страха в ресурс.

Августинците срещу Св. Франциск: Новият еко-светец

В популярната култура Свети Франциск от Асизи е „патронът на екологията“, известен с поетичните си проповеди към птиците. Д-р Илко обаче предлага нова перспектива: ако Франциск е символ на романтичната връзка с природата, то Августинците са пионерите на приложната екология.

Разликата е фундаментална: докато францисканският модел е съзерцателен, августинският е земеделски и трансформиращ. Те не просто обичат природата – те я лекуват и управляват. В днешния свят, където се нуждаем от реални решения за възстановяване на екосистемите, практическият подход на „зелените“ августинци заслужава дори по-голямо признание.

Наследство под руините

Изследването на д-р Кристина Илко е призив за пробуждане. Много от оригиналните августински обекти днес са в руини, често забравени и недостъпни. Те обаче са паметници на едно време, в което религията и екологията са вървели ръка за ръка в името на общото благо.

Днес, когато разглеждаме екологията през призмата на статистиката и политиката, средновековният пример ни провокира: можем ли да превърнем нашето отношение към земята от консуматорско в „свещено“ задължение? Може би отговорът се крие в приложната отдаденост на онези древни монаси, които са виждали в оцеляването на едно дърво или един вол най-висшата форма на божествена служба.

Източници: University of Cambridge / ScienceDaily (2 февруари 2026 г. / Книга: „The Sons of St Augustine: Art and Memory in the Augustinian Churches of Central Italy, 1256-1370“ от д-р Кристина Илко (OUP, 2025).:

Вижте още подобни публикации от същата категория